Който не разполага с две трети от деня за себе си, е роб ♥ Фридрих НИЦШЕ
Белези на висшата и нисша просвета
Щастие и просвета. – Гледката в местата на нашето детство – градинската беседка, църковният двор с гробовете, езерото и гората – всеки път още веднъж надълбоко ни покъртва и поражда страдалчество. Завладява ни същинско страдание към нас самите, та нали сме изтърпели и изстрадали от този момент толкоз доста! А тук заварваме всичко така както сме го оставили – непобутнато, умерено, постоянно: единствено ние сме станали други, безпределно чувствителни и неспокойни. Дори откриваме познати хора, които зъбът на времето не е засегнал повече, в сравнение с да речем някой дъб – селяни, риболовци, дървари, те са си все същите. Вътрешното потресение, самосъжалението пред лика на нисшата просвета е белег на висша просвета, а от това следва изводът, че даже и да я притежавахме, щастието ни не би повишено. Значи, който желае да пожъне благополучие и улеснение в този живот, дано постоянно да отбягва висшата просвета.
Как да създадем живота си по-лек. – Главното средство да създадем живота си по-лек е да идеализираме всички негови процеси. Но с цел да си изясним добре какво значи идеализиране, дано се обърнем към живописта. Художникът желае от фена да не се взира и да не впива зорко погледа си в картината, даже го принуждава да се отдръпна на известно разстояние и да я съзерцава оттам; той е задължен да реши тъкмо отдалечеността на фена от платното, да, той даже би трябвало да планува също по този начин тъкмо степента на прозорливост в погледа на своя фен! За сходни неща той въобще не трябва да се колебае. Следователно всеки, който желае да идеализира живота си, не би трябвало да се вглежда от близко в него, а постоянно да задържа погледа си на известно разстояние от него. Гьоте да вземем за пример владееше това изкуство.
Основен минус на дейните люде. – Обикновено дейните люде не развиват по-висша активност: имам поради самостоятелната. Като служители, търговци, учени, ще рече, като хора от избрана категория, те са дейни, не обаче и като блестящо изразени обособени и неповторими личности; в този смисъл те са бездейни. Нещастието на дейните люде е, че активността им съвсем постоянно е малко неразумна. Ето да вземем за пример ненужно е да питаме банкера, който натрупа пари, за задачата на неуморната му активност: тя е неразумна. Дейните люде се търкалят сходно на камъка съгласно капризните закони на техниката. Човеците се разделят както през вековете, по този начин и през днешния ден още на плебеи и на свободни; тъй като, който не разполага с две трети от деня за себе си, е плебей, все едно какъв е той: общественик, търговец, служител, академик.
Модерното неспокойствие. – Оживлението, станало през днешния ден фешън за хората, се ускорява от ден на ден и повече по посока към Запад, тъй че до момента в който американците си показват жителите на Европа в целокупност за същества, обичащи спокойствието и приятния живот, в реалност те хвърчат насам и натам сходно на пчели и оси. Това раздвижване нараства дотолкоз, че висшата просвета не е повече в положение да дава своите плодове; като че ли годишните времена следват прекомерно бързо едно след друго. Поради липса на мира нашата цивилизация се изражда в ново безчовечие. По никое друго време дейните хора, ще рече не намиращите покой, не са били на по-голяма респект. Затова една от нужните корекции, която би трябвало да се предприеме в характера на човечеството, е да се ускори в огромен мащаб детайлът на съсредоточеност. А всеки, който още занапред е в мозъка и в сърцето си спокоен и отмерен, има право да има вяра, че има освен добър характер, само че и една всеобщо потребна добродетел и с нейното запазване извършва даже една по-възвишена задача.
Доколко дейният човек е мързелив. – Мисля, че всеки човек би трябвало да има лично мнение за всяко нещо, за което е допустимо да съществуват отзиви, защото самият той е нещо самостоятелно и неповторимо и заема към всички останали неща ново, небивало до момента отношение. Ала леността, заложена в основата на душата на дейния човек, го възпира да черпи вода от личния си бунар. Със свободата на мненията ситуацията е същото както със здравето; и двете са самостоятелни, и от двете не може да се извлече общовалиден принцип. Онова, от което един субект се нуждае за здравето си, за другия е причина за заболяване; също и някои пътища към свободата на духа могат да придобият, за човеци, достигнали високо равнище в развиването си, значение на пътища към робството.
Страничен триумф. – Който в действителност желае да стане свободен, той ще загуби без всякаква насила склонността към неточности и пороци; ядът и недоволството също ще го спохождат все по-рядко. Неговата воля не желае нищо по-настойчиво от познанието и средствата да го реализира, а това ще рече: трайното положение за плодотворна активност към познанието.
Значението на заболяването. Когато човек е болен на легло, апропо открива, че нормално източник на заболяването са неговата работа, покупко-продажбите или обкръжението му и те са му лишили трезвия и явен взор върху себе си: до тази мъдрост човек доближава с помощта на свободното време, което му постанова заболяването.
Емоции на село. Когато човек няма сигурни, спокойни линии на житейския си небосвод, напомнящи планински вериги и безбрежни лесове, то най-съкровената му воля възроптава, разсейва се и почва да ламти като волята на индивида от града: той е лишен от благополучие и не подарява благополучие.
Предпазливостта на свободните духове. Свободомислещи люде, отдали живота си на познанието, доста скоро ще стигнат до извода, че са постигнали външната, забележима цел в живота си, както и дефинитивно затвърдено отношение към обществото и държавата; по този начин да вземем за пример те с наслада ще се задоволят с някоя дребна работа или положение, задоволително едвам претърпяват добре; тъй като ще устроят живота си по този начин, че едно огромно преобразувание в областта на материалните богатства, даже срутване на политическите системи да не обърне и техния живот. За тези неща те изразходват колкото е допустимо по-малко сила, с цел да се потопят след това с всички насъбрани сили, като че ли поемайки надълбоко мирис, в детайла на познанието. При това те могат да се надяват да обхванат надълбоко и в същината на нещата. Подобен дух ще избра да вземе от някое събитие единствено един-единствен подробност, той не обича нещата в цялата им разтегленост и благосъстояние на гънките; тъй като не желае да се замотава в тях. И нему са познати делниците на робството, на зависимостта, на слугуването. От време на време обаче е нужно да отпразнува една неделя на свободата, другояче няма да бъде в положение да издържи живота. Възможно е даже и любовта му към хората да бъде внимателна и някак бързолетна, тъй като желанието му е да се впуска в света на влеченията и заслепението единствено доколкото е належащо за задачата на познанието. Свободният дух би трябвало да има увереността, че геният на справедливостта ще се застъпи за своя питомец и почитател, ако нечии гласове го упрекват в липса на обич. В метода му на живот и на мислене се крие изискан подвиг, който за разлика от по-грубия му другар се отвращава от шумната респект на тълпата и нормално изминава и напуща живота неусетно. Из каквито и лабиринти да е бродил, под каквито и подмолни скали да се е провирал неговият ручей, излезе ли на светлина, струи явен, изтънчен и съвсем беззвучен по своя път, пропускайки слънчевия лъч чак до дъното си.
Напред. И по този начин, да вървим напред по пътя на мъдростта с твърда стъпка и с очакване! Какъвто и да си, черпи от извора на личния си опит! Отхвърли недоволството от личното си създание, елементарни си своето персонално Аз, тъй като в теб има във всеки случай една стълба със 100 стъпала, по които можеш да се изкачиш към познанието. Епохата, в която за жал се чувстваш пренебрегнат, те облажава за това щастие; тя ти подвиква, че още в този момент си бил заслужен за опита, от който хората на бъдещето може би ще са лишени. Не се презирай за отминала набожност; изследва главно какъв брой чист достъп си имал до изкуството. Нима не можеш с помощта таман на този опит да извървиш по-разумно големи дистанции от пътя, който човечеството е извървяло? Нима таман на тази почва, която прочее толкоз доста те отблъсква, на почвата на нечистото мислене, не са израснали доста от най-разкошните плодове на по-стари култури? Човек би трябвало да е обичал религията и изкуството като майка и кърмачка – в противоположен случай не може да стане умен. Обаче ние би трябвало да се издигнем над тях, би трябвало да ги надраснем; останем ли в техен плен, няма да ги разберем. Също по този начин главно би трябвало да си съкровено осведомен с историята и с внимателната игра на везните: „ от едната страна – от другата страна “. Тръгни обратно, стъпи в дирите, които човечеството е оставило по своя огромен мъченически път през пустинята на предишното: по този начин най-сигурно ще се поучиш накъде не може или не би трябвало да отива всяко бъдещо човечество. И до момента в който с все мощ искаш да доловиш по какъв начин ще се оплете възелът на бъдещето, твоят личен живот добива цената на инструмент и средство към познанието. В твоя власт е да постигнеш щото всичко изживяно – опитите, кривите пътеки, грешките, заблудите, пристрастеностите, твоята обич и вяра, да се разтворят без излишък в твоята цел. Тази цел е да станеш самият ти една нужна верига от културни брънки и по тази нужда да съдиш за нуждата в хода на всеобщата просвета. Когато погледът ти е задоволително подсилен, с цел да съзреш дъното в тъмния бунар на съществото си и на твоето знание, може би в огледалото му ще се отразят и по-далечни съзвездия на бъдещи култури. Смяташ ли, че сходен живот с сходна цел е прекомерно непосилен, прекалено много лишен от приятни прекарвания? В подобен случай още не си научил, че няма по-сладък мед от този на познанието и че надвисналите облаци на твоята тъга би трябвало да ти послужат за виме, от което да доиш млякото на живителната си отрада. И едвам когато пристигна старостта, същински ще познаеш, че си се вслушал в гласа на природата, на онази природа, която владее над целия свят посредством насладата: същият живот, който доближава своя връх в старостта, има своя връх и в мъдростта, в оня мек безоблачен искра на непрекъсната духовна ведрост; ти ще станеш и двете, и старостта, и мъдростта, на превала на живота, по този начин го пожела природата. Тогава е време и няма за какво да се сърдиш, че наближава мъглявината на гибелта. Към светлината, дано това е последното ти придвижване, ликуващият зов на познанието – последният ти тон.
Из: „ Човешко, прекомерно човешко “ (Книга за свободните духове), Том 1, Фридрих Ницше, ИК „ Христо Ботев “, София, 1993 година
Снимка: Friedrich Nietzsche, circa 1875, bg.wikipedia.org
